вторник, 19 декември 2017 г.

В памет на Христо Калчев

                                                                           ,,Животът не оправдава усилията, които изисква...’’

                                                                         ,,Дай ми лека смърт и ме разходи из живота’’- такава би                 
трябвало  да бъде сентенцията на художника.’’
                                                                                                                                                     
                                                                          ,, На живота трябва да се гледа с ирония’’
Христо Калчев

            Пишем за мъртвите, за  да ги потвърдим наново в живота. Ще направя писмен опит за оттласкване от клишетата, по които се създават текстове и се реабилитират автори, неспособни да потвърдят или  откажат своята легитимност в литературните полета заради полагането им в други предели- онези на небитието, което наричаме смърт.  Както  е известно, единственото, което един жив автор може да направи, за да повика наново образите на миналото и да ги припомни във вечно изплъзващото се настояще, е да пише за тях. Пиша за писателя Христо Калчев и по този начин го връщам в живота - онзи на словото, който  е отвъд тленността на физиката. ,,Наведи глава пред смъртта, тя е твоето бъдеще. Смири се и върви. Ти не предизвика материя за духа си, няма да участваш и в своето разединение. Умри в мълчание ’’ („Луда вода“. София: Народна младеж, 1980)
            Освен с псевдополитици в България е пълно и с псевдолитератори. Те отдавна са преживели своя духовен аборт, ощетили са тялото от душа, и са превърнали всеки свой разговор за ценности и за обществена разруха в тежък рецитал на несъстоял се (личен) живот. Тоест, използват словото не като морален аристократизъм, а като прозачен параван.  Лошото е , че са лесноразпознаваеми, но никой не им казва да прекъснат  изстрадания си монолог от страх да не бъде отчислен от писателския несъществуващ елит, или от групата критици, които по образ и по подобие са част от панаира на литературата, разиграван и отиграван вече толкова години в страната ни. И те всички - автори и анализатори, а и поотделно са във взаимнопреплетените връзки на непоносимостта и завистта, породени от копнежа по единствена вселена, неповторимо създадена от всеки автор, и едновременно застрашена в същността си от невъзможността  да бъде една от близките граници с друга нейна алтернатива.  Този копнеж е типичен за всяка литература. И особено болезнен за нашата в постмодерния й период.
 Писателят Христо Калчев  заобикаля типичното по един на пръв поглед лесен начин - не пише маниерно, не слага постмодерни етикети за разпознаване, защото знае, че всеки етикет е удобен, но преходен. Не е лесно да бъдеш встрани от каноничната права на линейно писане преди  1989 година, а след нея (1989) да споделяш  вулгарно болезнени истини за отдавна продадена родина, за невъзможната правдива самоличност на човека в България и за непостижимата идентификация с родното.  Всъщност най-трудното е да опазиш вярата в човешкия облик на човека: това е неуловимото докосване до истината в писменото слово: ,,...тогава вярата в човека е изстъпление на романтичния инфантизлизъм  и според  сентенцията на Гьоте някакъв вид заболяване..’’.
Независимо дали споделя исторически сюжети  или обществено-йерархични кариерни отношения , в първите си книги, Христо съумява да изведе темата за любовта в нейното задължително несъръшенство по един естествен, човешки начин, така, както умеят само добрите писатели.  Текстовете му побират  света, а след това го разделят на други, по-малки части, в които художествената фантазия започва диалог с читателя. Може би именно този ословесен разговор , постижим чрез книгата, е един от гарантите за расово писане. ,,Знаеш ли каква е трагедията на съвременното семейство? Непрекъснато състезание за налагане на личния егоизъм с цялата му бруталност.’’; ,,Кому е нужна баналната истина- животът е безсмислен, защото е обречен на смърт- съпротивата срещу времето и смъртта създават изкуството’’. (Вътрешна светлина“. София: Български писател, 1981). Разбира се, любовта е част от понятието щастие, така успешно вмъквано в художествените светове  на различни писатели и същевременно всеки път различно, пренаписвано през окото на личната емоция.
И друго, което се забелязва в по-новите му вулгарни романи: Христо Калчев никога не започва отначало писането си, то е предварително изстрадано, осмислено и охудожествено чрез опредметяване на сложното – изгубената България няма шанс; тя е част от световната карта по заличаване не само на идентичности, но и на държави...,, Човешкият дух няма шанс на земята. Опитите на света да създава справедливи общества и държави много приличат на Фаустовите мъки с философския камък’’.
            Сещам се за Константин Павлов, който омерзен споделя, че него никой не го печата.  Христо, макар и  усилено отпечатван във ( все още несвършилия ) мутренски период на българския живот (1996 – 2006г.), сякаш остава в покрайнините на така обичаното от литературоведите ,,конструиране на родното’’.  Припомнете си го! Родното побира родината заедно с нейните невинаги уместни конструкции на словесни споделяния и някак всеки път оправдава и оневинява тяхното бъдеще, предизвестявайки всеки край. Писателят Христо Калчев не само конструира една от линиите в литературата ни; неговата вътрешна светлина рязко се разграничава от послушното и познато съгласие с всичко, което е a la mode, с приемането на словото като клюка. Защото да пишеш, означава да не бъдеш част от едно и същото. Да бъдеш уморен и същевременно жизнен - едно противоречие, което отграничва ума от инерцията на ежедневния говор. ,,Смъртта е като шанса, или идва, или не. Еднакво безсмислено е да залагаш и на двете.’’
            Пиша за човека Христо Калчев, и връщайки го в словесния живот, се справям отчасти с конструкциите, които умишлено пропускат едни автори, а други оставят забравени. ,,Какво повече може да иска един човек, който се е научил да разбира хората. Бях по-щастлив, когато не ги разбирах.’’ ,,Когато човек се заеме с творчество, трябва да е наясно със себе си: дали работи за суетата: ,,Аз ще бъда вечен!’’ или участва със скромните си сили в прякото възпитание на своя народ ’’.  В словото си Христо е оптимист; той намества пластовете на годините заедно с  новородените, които според него трябва  ,, да свършат своята работа’’. ,,И все пак, хората са така устроени, че не могат да съществуват без доверие един към друг, колкото и наивно да изглежда това’’.
            Един наивен реалист или един  скептичен романтик? И двете, както и всички производни на вътрешната светлина на Христо Калчев, която не побира лесните понятия, но има своето важно място в родното конструиране на литературата ни.


Общо показвания