ОПИТ ЗА ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

полека вадя дните си
прибавям ги към твоите
така илюзията 
за обич
няма да е нужна
поетите ще спрат да пишат
поезията на вековете
пророците ще бъдат бебета
ще имитират в звуци
първите си мъдрости
а ние ще бъдем
с изравнени дни
пред бога
за да не предскаже
никога
смъртта ни

ОБИЧ НА ПРОЩАВАНЕ

понякога си представям дълга река
по която ще преминаваме 
един към друг
няма да сме безпомощни
съвестта ще се взриви
пазачите на света
няма да ни притесняват
смъртта ще се взира във водите ни
защото отвъд всяка вечност
се ражда нова илюзия
винаги си знаел
че
животът ми ще бъде дълбока река
обратно към теб

КОМПЕНСАЦИЯ

като звукът на птица
заседнал сутрин в клоните
гласът ми е омесен 
от думи и от припеви
ще възкръснем всички
особено онези
които всяка сутрин
започваха във подвиг
смъртта не се улавя
но всяка ваша мисъл
ще бъде оцветена
в нюансите на времето
и уморен от набези
човекът се завръща
при старите познайници
при мъртвите поименно
нощта е бледосиня
копнежна и прегърбена
в един момент ще снеме
части от цвета си
тогава
компенсациите
ще отброяват в призиви
по малко за възкръснали
и в повече за мъртви

ПРОВАЛ

ПРОВАЛ

кой да повика назад миналото?
той само това не умее.
как се постига топла връзка
в кратката история?
понякога си спомням, че всяка тема
е вече предговор
и няма творчество ,
с което да се оправдая.
клишетата за потъването ми
във валящите дъждове
ги знаеш.
невъзможно е да остана безмълвна.
човечеството, словото и
шумът, който неизменно се заражда,
се оказаха безсмислени свидетелства
на бащите, които не сме,
на личните ни белези като хора.
провал
провал на добродетелните
изводи,
на добре научените похвали,
които нарекохме своя обич.
нашите мъртви не са близки.
ти само това не умееш -
да потвърдиш думите ми,
да напишеш, че няма
да бъдем непознати,
когато всички ще се правят на безсмъртни.