Онова, което доверчиво наричаме живот

Онова, което ме разпъва е едра, узряла душа.
Тя пада, в смисъл окапва -естествено, леко.
И става, оглежда се бързо и бяга. Така ли е? –
въпросът се блъска във въздуха и очертава
светло място, за което има много стихове.
Някой отдавна сгреши със живота,
спирам да пиша за него,
някой направи душата дефектна –
няма никакъв полет във нея!
Сега съм без нищо за разпъване и
мога спокойно да дойда при тебе.

Остатък илюзия

Празен човек, нямаш напълване!
Аз по рождение опитвам със изводи;
бях по-внимателен и стигнах в годините
трудно под твоите черепи. Ти си безсилен
пред малката болка, която увисва с нови въжета
по тебе.
(Или:
ти си безсилен пред малката болка,
но и тя е безсилна пред тебе)
Сега протягам ръцете навътре в пръстта
и търся рода си възкръснал .Умът се смее
и полека издърпва мъртвите ми длани...
Празен човек, време е, ето написвам ти:
илюзия е, че си нужен някому! 
Това нека остане от мене.