Joe Dassin Les plus belles anees de ma vie

Moi j'avais rêvé longtemps de ma première guitare, tu sais
J'étais fou, j'avais quinze ans, je n'osais pas y croire
Mes parents n'étaient pas d'accord, ils connaissaient par cœur
Mes trois chansons sur deux accords, moi j'attendais mon heure
J'étais dingue de Becaud, Brassens et Aznavour
Je m'endormais sur ma radio, je faisais des concours
Puis j'ai découvert les groupes anglais, je guettais à la télé
Leurs gestes que je refaisais le soir dans mon grenier 
Toi qui m'as donné les plus belles années de ma vie
Mes plus grandes espérances, mes plus grands regrets aussi
Comme je t'aimais, toi ma musique, mon premier grand amour
J'essayais bien de te suivre, pourtant j'étais toujours
Un pas derriere, cherchant à te plaire 
Soixante-cinq au Golfe Drouot c'était des nuits sans fin
La musique dans la peau et tout pour les copains
Dans une cave de banlieu tous les soirs on répétait
Et si les voisins criaient un peu, on leur pardonnait
Et puis soixante-dix, les festivals perdus dans la nature
On était des milliers sous les étoiles pour quelques couvertures
La foule dansait, tapait des mains, nous on s'y croyait déjà
Et Avignon n'était plus qu'un faubourg de l'Olympia 
Toi qui m'as donné les plus belles années de ma vie
Mes plus grandes espérances, mes plus grands regrets aussi
Comme je t'aimais, toi ma musique, mon premier grand amour
J'essayais bien de te suivre, pourtant j'étais toujours
Un pas derriere, cherchant à te plaire 
Soixante-douze, c'etait Paris, le groupe s'est dispersé
Quand j'ai rencontré Marie-Christine, j'étais sur le pavé
Le soir pour se payer un lit on claquait tous nos cachets
Mais je lui racontais ma vie et elle me comprenait
Et elle m'a suivi dans cent maisons de disques et d'éditions
Où les gens qui m'écoutaient n'aimaient pas mes chansons
Et quand j'ai vendu ma vieille guitare c'est elle qui m'a aidé
A comprendre enfin que ça ne marcherait jamais 
Toi qui m'as donné les plus belles années de ma vie
Mes plus grandes espérances, mes plus grands regrets aussi
Comme je t'aimais, toi ma musique, mon premier grand amour
J'essayais bien de te suivre, pourtant j'étais toujours
Un pas derriere, cherchant à te plaire

Лора Динкова

Те взимат хора като вас

с часовник в предното джобче

и със закрита уста от надвиснали зъби

по устните.

Може би съм ужасно сама,

за да не сбъркам човека със ближен,

той ти подава ръка,

а от нея потичат нещастия. Сега ще направя

много крачки назад, прави ми компания,

върви на задните си крака,

стъпи върха на всички пръсти,

а после падни

и сложи на главата си кост

или кръст

или нещо, което ще бъде един ден надежда.

И застани! Стой си така в сътворението

съвършено изправен;

а аз ще подам пръст или ключ,

за да не сбъркам ближния с човек.

Белег на човек

Съвсем уместно бях написала, 
че обичта и смъртта
са с роднински белези.
Позовавам се на себе си –
невъзможно е да има нанизи,
по които окачени истини
да пищят, че сме хора. Не сме,
от сърцето ми падат кукички,
закачени със широка прелюдия
от човека срещу човека. 
Ще те родя,
ще съм земя ,
ще бъдеш развит и поддържан,
и след това бързо ще се фалшифицираш
в много други човечета. Със добри намерения.
Позовавам се на недостиг от надежда,
аз често й създавам лична вселена,
където роднинските белези са непознати
във случайни срещи.

Чарлс Буковски

едно не много мило стихотворение


те пишат ли пишат,
цъкат здраво стихотворения-
млади момчета и университетски преподаватели,
домакини, които се наливат с вино по цял следобяд
докато мъжете им са на работа.
те продължават да пишат,
едни и същи имена в едни и същи списания,
с всяка изминала година всички пишат с една идея по-лошо,
издават по една стихосбирка,
фабрикуват стихотворения на калъп,
като в някакво състезание,
но наградата е невидима.

не искат да пишат къси разкази, или статии,
или романи,
те продължават
да фабрикуват стихотворения.
всеки от тях наподобява все повече и повече на останалите
и прилича все по-малко на себе си
и някои от младите момчета се уморяват и се отказват,
но преподавателите никога не се отказват.
и съпругите- домакини, които пият вино по цял  следобед,
никога и за нищо на света не се отказват.
и нови млади момчета се появяват с излизането на новите списания
и започва някаква кореспонденция с дами или мъже поети
и някакво чукане
и всичко е преувеличено и тъпо.
когато стихотворенията се върнат отхвърлени,
те ги пренапечатват
и ги изпращат на следващото списание от списъка,
и всички правят четения,
в повечето случаи без пари,
като се надяват, че най-накрая някой ще ги разбере,
най-накрая някой ще им изръкопляска,
най-накрая ще ги поздрави и ще признае
таланта им.
те са толкова убедени в собствената си гениалност,
че нито за миг не изпитват вътрешно съмнение
и повечето от тях живеят в Норт Бийч и Ню Йорк сити
и лицата им са също като стихотворенията им-
еднакви.
те всички се познават и
се събират и мразят и се възхищават един на друг и се избират и
отхвърлят
и фабрикуват на конвейер още стихотворения,
още стихотворения,
още стихотворения,
надпреварата на тъпаците-
чук чук чук, чук чук чук, чук чук чук, чук чук...