сряда, 27 ноември 2013 г.

Лора Динкова

Всяка нощ умират снежинки 
и в красотата си
стават диамантено бели,
но нима оставят принос 
във всяка локва
на вселената?
(Сърцето ми, и онова - вашето- което трудно се признава,
се стича във кръвта,във тялото:
тупти във мозъка?) Така ли е?
Умът едва ли начертава вечен смисъл
и гони зайците на дните си,
улавя ги за кратко в нощни преспи,
затрупани до сутринта в кристални примеси.
И колко жалко са го описали поетите-
човек е бял за кратко в мислите!

понеделник, 25 ноември 2013 г.

...

Едно момиче около шест,
посяга всяка сутрин към икони,
които бдят над него – преди небето
създават свой цвят във паметта му.
На заден план, както и трябва,
в съответствие – и майка, и татко;
едва помръдват с пръсти да добавят
в живота му по детски нюансиране.
Отпред е - застанала във сянка,
във многото ръце
прегърната,
прегърбената майка на живота (му),
която няма място сред икони.

сряда, 20 ноември 2013 г.

Опити

Излайва
проточва воя кучето на ближния,
аз го нося през кратките си спирки –
така звучат човешките споделяния,
които моделират близките от глина..
А може би нощ е – дъждът запява
и всеки допир става диамантен – тогава
кратката поза става чужда
на късното роднинско смигване.
В такава вечер ближният става куче
и като мен прибавя длани
към вечните човешки напъни

да бъдеш на едно ниво със лая.

вторник, 12 ноември 2013 г.

Качество за обич

Във моя прочит ще се види спомена
за време, във което животът е приспиван със стихове –
сега се сещам твърда ли е люлката и колко думи съм получила
преди събуждане – ‘’детето е добро и не от млякото
ще стане бяло във цвета си’’;
усещам мириса на близките – така както го познава слепият :
завинаги; и ми се иска да е истина
онази обич,
за която липсва второ качество.
Преписвам за живота си на тъмно – по навик
имам страх от светлината,
в нощта тревата винаги е черна
и не пониква нова памет.

неделя, 10 ноември 2013 г.

Размисли за свободата

Робството от свободата е най –страшно :
тогава овцата от метафора става традиция
и всяко цвилене се превръща в поезия.
Побелели в мисли любовници
й поставят по пътя подтисници,
всеки ред се подмазва под линия,
със която завършва живота.
Във началото кратко проплаква
за майка си;
тя дочува във ехо ,,къде си?’’,
не харесва хорови песни
и отново слага завеси на дните,
през които не чува звука им.

Хаос от тишина

Върху живота ми ще има мъртви –
накацали в периоди върху мене,
ще мълчат,
но крилата им ще правят по лицето ми залези,
а в душата – ново кръщение.
В монолози обитаваме време,
което не пише пролог към живите.
Във ума ми на части се стича
хаос от тишина,
за да припомни
какво навярно предполагат
мъртвите.

вторник, 5 ноември 2013 г.

Непозната нежност

Всъщност хората не разбират. 
Затваряш подадената длан, 
поставяш на части надежда, 
а тя след това се свива в юмрук 
и във въздуха слага съмнения. 
Справедливост има за всеки, 
който сутрин завързва ръцете си, 
не протяга разтворени шепи, 
а звукът от сърцето му влиза 
вместо длан 
във душата ти прави място, 
откъдето всеки път щом преминеш, 
ще се спираш, погален от непозната 
нежност.

неделя, 3 ноември 2013 г.

16.01.2012/ Молба


Носталгията е
обърнат
интервал на времето –
сутрини,
сутрешни
свикваме някак си..
Вечер е винаги
това разбрахме –
в дълбокото
е смехът на сърцата:
,,Спокойно!’’ -  казвам им:
всяко представяне оплаква края си.
Звукът на преходно
лази по релсите;
срича молитвено
някоя песен.
,,Спрете се моля ви’’ –
шепна в дълбокото

и се разделям завинаги  с тях.

събота, 2 ноември 2013 г.

Къде отиваш?

И да обясняваш в жестове, без много думи
и без рисунки върху камъка,
човекът не разбира онзи,
който застава в позиция – изправена,
с ръцете си – в началото мечтателни,
но бързо привикнали със пръсти
и прави непрестанно кръстове
върху челото на единствен спрял се
да размишлява накъде отива стадото,
подгонено със въглени по камъка,
снишило ниско тялото си в ъгъла,
очакващо да нарисува някой мястото,
където онзи, спрелият, ще тръгне,
понесъл чуждите

наместо себе си.

Общо показвания