Изповед

Натъжавам се от детство

все пак весело ;

от родители – твърде далече,

от повърхности –

доста заоблени.

И от обич –  константна.

За утеха не мога

да сгъна на всемира

за кратко  аз времето:

тази грижа неспирна в живота ни

за кого следва ново причастие.

Несъответствие има във всеки,

който прави от минало гоблени

и живее във чужди вселени

все така отделени от бащинство,

на което липсва зачеване.

Бъдеще

Въздухът ще захладнее,

ще накъса с ножиците си

хаоса и ще утихне -

безмълвен и тъжен.

И ето:

дъждът захваща първите си щрихи

да търси смисъл и под локвите;

пресъхват с белези, но не долавят

дъждовно ехо в своите спомени.

Известното ще преразказва

накъсан хаос  по двете граници.

 И ще завърши  в преповтаряне.

Въздухът сега утихва

уморен от рецитиране.

Но пак пренася ехото от локвите:

,,черното гърло на времето

не се лекува с поздрави’’.

Невъзможност

Сълзата сплъстява някакъв смисъл:
дори и уморена от преливане
изчаква по –красиви изгреви.
Животът не се побира в думите:
стои отзад,
почти долепва устните си в края
и бяга.. да
търси невъзможен изгрев.
Изчакване и след това сълзите
наново молят своя смисъл
да има всяка сутрин слънце,
което да залязва без надбягване.